… и така стоя дълго време. Оглеждаше се около себе си, взираше се в далечината, търсеше нещо, на което да се спре погледа му, нещо което да привлече вниманието му, нещо, което да му вдъхне увереност или да го разубеди в този момент, някакво знамение, някакъв знак, нещо… Но това нещо го нямаше, нямаше го и днес… Затвори очи, пое си дълбоко дъх, опита се да се успокои, да успокои сърцето си, което всеки момент щеше да хвръкне, да успокои съзнанието си, да се вслуша в разума си, но беше трудно… Отговорът на всички тези въпроси, които се въртяха в съзнанието му… беше прост- „Да“ или „Не“, но изборът между тези две крайности беше безкрайно труден. И все пак- нямаше време! Трябваше да реши, но КАК ? И той като всяко друго живо същество е „дарен“ от Бога с душа и разум. „Дар Божии“, а трябваше да избира между тези два „дара“. Опита се да се вслуша в тишината, но долови тихият шепот на вятъра- „Време е…“. Той отвори очи и видя как слънцето залязваше на хоризонта, но този път знаеше, какво трябва да направи.
Просто разтвори крила и се спусна надолу, за да може да полети нагоре… и напред към хоризонта в гонене на залязващото слънце. Този път знаеше, че връщане назад няма!
Но скоро се появиха облаци, мрачни облаци, които с всеки изминат метър ставаха все по- тъмни. Зазвучаха упреци, че е забравил откъде е дошъл, че е неблагодарен, че се е превърнал в едно „дърво без корени“, обърнал гръб на тези, които довчера са се грижили за него, обърнал гръб на тях… Спусна се сянка, за момент загърмя, после спря. Беше безсилно пред неустоимото желание за едно оптимистично ново начало, изпълнено с усмивки, радост, смях. Няколко мига тишина, прекъсната от звука на разбиващи се върху земята капки дъжд, всяка от които носеше със себе си спомени. Усети как сърцето му вика „Остани!!!“, но всяка частичка разум го съветваше да продължи напред и да не поглежда назад. Толкова много спомени, толкова много чувства, всяко от които го зовеше да се върне обратно откъдето е дошъл, където довчера намираше всичко, от което имаше нужда на тоя свят и знаеше, че всичко това си е там и го очаква въпреки него вия избор, поне днес… Не издържа. Обърна се да им каже, че не е забравил и че никога няма да забрави, ще му липсват, че някои ден ще се върне, обърна се просто за едно последно сбогом… но тях вече ги нямаше, а и той веднъж тръгнал едва ли щеше да се върне. Чу как още една капка се разби върху земята, но това вече не беше дъжд, а сълза…
Скоро щеше да достигне реката, „голямата река“, както я наричаха родителите му. Само веднъж беше идвал тук. Като малък. Спомняше си много добре този ден- ятото му минавало от тук, а той още се учеше да лети. Беше му направило впечатление колко много зеленина има от другата страна, как весело си пеят и играят другите врабчета. Толкова весело, че и на него му се прииска да бъде там. Засили се, разпери крила и отлетя. Преди да достигне дори средата се умори, не му стигаше въздух, нямаше сила, не можеше като другите… Тогава обаче имаше, кой да му помогне, не беше сам, но сега не е така. Никога не разбра, защо му казаха да не преминава реката, още по- интересно му беше, защо никой от познатите му никога не е ходил там. Във въображението му се разгръщаха всякакви сцени на епични битки между чудовища и безстрашни герои като в приказките, които му разказваха като малък, битка между доброто и злото, битка, в която винаги побеждава доброто и как да не победи доброто, след като там беше толкова красиво… Да… От другата страна продължаваше да е все така красиво, но разстоянието вече му се виждаше много по- малко. „Защото вече съм голям…“ Тази мисъл му вдъхна нови сили, подхрани самочувствието му… Вече е готов!
Преди да се усети беше от другата страна. Ето че не беше толкова трудно! Беше чувал за сравнително малко, които като него бяха преминали, и все още не можеше да разбере, защо другите не са идвали тук. Зачуди се, какъв вкус ще има водата от тази страна и се спусна надолу да отпие глътка от реката. Водата беше същата. Нямаше търпение да види това ново място, този нов живот и да стане част от него…
Вече беше изминало достатъчно време, за да може да види и усети разликата. Тук всички изглеждаха различно. Да бяха щастливи по свои си начин, който той така и не можа да проумее. Те говореха различно, гледаха различно, гледаха НЕГО различно и се отнасяха различно. Знаеха, че той не е от тях. Нещо, което той никога не разбра и няма да разбере.
Вечер всички се прибираха в широките си охолни гнезда, от които и той вече има. Извоюва си го с годините. Настъпваше тишина. Тук не се събираха вечер, не се чуваше смях. Всички бяха отделени и по свое му щастливи. Всички без него. Нямаше ги онези малки неща, с които той беше свикнал преди и които стопляха душата му. От време на време поглеждаше към другия бряг. Продължаваше да бъде по- облачно, усещаше се и лек вятър, когато там се вихреше буря. Всъщност прекарваше така много време и нищо не се беше променило, но разстоянието вече му се виждаше много повече…
Вече знаеше защо. Юлиян Желев.

Meeldib! 4