По време на разговор,един човек ми зададе въпрос:”А ти обичала ли си някого?”. Въпрос,който веднага извика в съзнанието ми до болка познат образ.Образ,който изривах всяка вечер,а той най-нахално ме побутваше на сутринта.Спомените в главата ми прескачаха един след друг и за част от секундата мислех,че ще експлодирам. Усетих,че очите ми се насълзяват и по най-бързия начин блокирах нахлуващите емоции.За какво му беше да ме пита,толкова ли го интересуваше отговора?Понечих да отворя уста и да отговоря,но осъзнах,че следващия въпрос ще е „Кого?”, ще ме попита за име,име което си бях забранила да произнасям на глас.Ако някога станеше въпрос за Него, го наричахме „онзи, чието име не споменаваме”. Твърдях,че го познавам по-добре от колкото той самия се познаваше.Долових иронията в мисълта си.Зачудих,как би реагирал той на този въпрос. Представих си го как се усмихва,почудва и казва „не знам”,но не защото не знае,а защото не иска другите да го познават.”Мисли за друго,мисли за друго”-гласът на разума ми крещеше да спра и да се върна към разговора,но нещо друго заглушаваше със непозната сила селенията на ума ми.Гласът на любовта?Засмях се и човека ме погледна странно.Явно бях мълчала прекалено дълго и този смях не беше на място.Искаше ми се да отворя уста и да му разкажа за любовта,за всички прекрасни мигове който бяха пребягали през главата ми,за онези малки жестове,за всичко,което така старателно,толкова много време таях в себе си.Но не можех.Устните ми бяха заключени,забранено ми беше да споменавам случилото се.Осъдена на вечни мъки,в затвор в собствената си глава.Сякаш,ако не го изричах,беше по-малко истина. Събеседника ми видя как пред очите му се разкриват ужас,болка,щастие,замечтаност,и накрая усмивка и вече нямаше нужда да отговарям,той беше наясно-Аз все още обичам!

Meeldib! 9