Той стана рано, облече се тихо и излезе, без да я събуди. Знаеше, че Тя има нужда да поспи, чакаше я тежък ден. Той мечтаеше да са заедно на официалния обед в университета по случай филма му. Реши обаче, че може да преживее да отиде сам, за да види любимата си усмихната по-късно. 20 минути след него стана и Тя. Главата я цепеше. Снощи се разправяха до късно за някакви глупости, но успяха да се сдобрят и заспят. Там някъде тя му обеща да го придружи на официалния обед.

Взе душ и си каза, че трябва да е силна заради него. Отложи работата и задачите си и даде остатъка от заплатата си за нова рокля, прическа и маникюр. Пръсна от любимия си парфюм и зачака. Но той не се обади. Когато стана 12.00, тя не издържа и му написа есемес: "Кога ще ме вземеш?" "Поспи! - отвърна й.- Ще дойда следобед."

Тя го прочете и побесня. Сега излизаше, че нито бе успяла да се наспи, нито да го зарадва, само дето тича и профука парите си. Обади му се и се развика: Да ми беше казал, че не ме искаш. Толкова неща можех да свърша!/ Повече от всичко исках да дойдеш с мен, скъпа.../ Просто си признай, че си забравил! Съсипа деня/ Ти го съсипа, нали каза, че не искаш да дойдеш! Оставих те да спиш/ Напротив, казах ти че искам. Забравил си./ Не си го казала.../ Толкова ли е трудно да бъдеш нормален?/ Какво искаш от мен?/ Бъди мъж! Мъжът, когото обичам... Толкова ме нарани. Извини се!/ Извини се ти!/ Ще те взема/ Късно е/ Ще отложа обяда/ Само посмей...

След 2 часа саморазправа двамата каталясаха и се примириха. Той й каза, че ще я вземе в 15 ч, за да я заведе някъде като извинение. По пътя й купи цветя, но за ужас на двамата по някаква причина той пристигна в 15.10 ч. И последва следният разговор:

Ако не можеш да сториш друго за мен, поне можеше да дойдеш навреме - викна му!/ Аха, пак не си се наспала - сръфа я той. / Не стига че закъсня, а ме и обиждаш/ За 10 мин няма да свърши света/ Тези 10 минути са твърде важни, защото с тях ми показа, че не ме уважаваш. Егоист, не можеш да се преглътнеш дори заради мен и да бъдеш малко мил/ Ти като че можеш!/ Ти първи ме обиди, бъди мъж - признай си го и се дръж нормално/ Когато си така агресивна, никой не може да е мил с теб!/ Ти ме правиш такава. Ти започна всичко! Цялата треперя. Защо ми го причиняваш... - разплака се тя./ Ти започна да ми викаш и да ме обвиняваш от сутринта./ Боже, ти си луд!

После си казаха 20 пъти, че се разделят, обиждаха се на "мъж", "жена", "идиот", "луд" и други. Тя му удари шамар, а той строши с юмрук полилея. Той излезе, а тя се заключи в банята и зарева. А всичко бе започнало с това, че всеки от тях се бе пожертвал, за да покажат чувствата и грижата си към другия. Защото двамата си бяха всичко на света. И всеки от тях бе мислил как да зарадва другия, но в очите на партньора изглеждаше тъкмо обратното. На инат. И затова адски болеше. Защото това бе болка, която тровеше и настървяваше.

Сега Той бродеше по улиците оскърбен, че след всичко, което бе сторил, заслужи поредния скандал. А тя хълцаше в банята и нареждаше, че за него няма по-важно от егото му, че не държи и капка на нея, щом предпочита да я наранява, вместо да си изкриви дребната душица и да вземе да й каже мила дума. Че след като му подари живота и душата си, той дори не можеше да дойде навреме за нея. Или пък че сега не се върна да я успокои например.

А вместо тази криза Той можеше просто да я прегърне и да й каже, че я обича. А тя - че го разбира. Можеха да се целунат и погледнат през очите на другия. Но за съжаление много двойки губят така време и енергия в спорове, които нараняват и тровят връзката им. Много мъже се заблуждават, че да си мъж, означава да отстояваш позицията си и да не позволяваш да те пречупят. А повечето жени решават, че ако си жена, трябва да си горда и непримирима - ако той не те разбира, тръгваш си. И тя си тръгна.

А той, като се успокои, купи билети за концерт във ВИП ложата за любимата му група. Тя я мразеше, но се съгласи да дойде заради него.

- Знам, че не ти се ходи. Ще скъсам билетите - реши да се жертва той на входа.

- Мислех, че най-сетне ще кажеш едно благодаря - шокира се тя, че той не осъзнава жертвата й. Спогледаха се и всеки се врътна на другата страна.

И така малките кризи се превръщат в затворен кръг, от който няма излизане, докато единият не отстъпи. Тъжното е, че всеки си казва "защо пък трябва да съм аз? Това ли е велика му/й любов?" Но все някой трябва да го стори. Kолкото по-бързо, по-добре. Мислим си, че ако отстъпим,, ще изглеждаме слаби, но всъщност ще сме по-силните. Защото ние, хората, все чакаме да получим, броим жестовете на другите и пресмятаме с колко + колко ще ни заслужат, вместо да осъзнаем, че в този момент любимият ни чака жест от нас. Понякога е достатъчно да погледнеш през очите на другия. И да се научим да не робуваме на егото и гордостта. Защото, когато обичаш, не е чак толкова трудно да отстъпиш заради любимия. Твърде много любов на този свят е задушена просто на инат.

Meeldib! 2